История

СЪЗДАВАНЕ И РАЗВИТИЕ НА БЪЛГАРСКОТО ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ

В исторически аспект корените на българското военно разузнаване могат да се търсят още при траките. Те, подобно на други древни народи, имат определени разбирания за целите, мотивите и принципите на външната политика, респективно на дипломацията, която в тези времена активно се съчетава и със събиране на информация за противника, т.е. с воденето на разузнавателна дейност.

В първите векове на тракийската държавност главната цел на тракийската дипломация е завоюване на богатства, включително с водене на войни. След създаването на големите тракийски държави, особено на Одриското царство, настъпва известна промяна в целите и мотивите на тракийската дипломация, които са концентрирани върху укрепване на държавността, завладяване на чужди територии, заемане на определено място и роля в международните отношения. Тези цели са съчетани с определени политически и военни мотиви.

Тракийският цар Рез, според Омир, преследва непоколебимо целта си да придобие богатства като съюзник на Троя във войната с гърците, но мотивира това с желание да помогне на троянския владетел и да ограничи завоевателните стремежи на гръцките полиси. По този начин Одриското царство съчетава своите външнополитически цели за утвърждаване на мощта си и завладяване на земи и богатства с конкретни мотиви – подпомагане на други тракийски или нетракийски общности, отразяване на агресивни действия като тези на Персия или на други държави и т.н.

Едно от основните средства и същевременно метод на тракийската дипломация са преговорите. Те успешно се съчетават със заплаха и насилие, дори с войни, предшествани от активна разузнавателна дейност.

Дипломатическата дейност на тракийските царе, съчетана с доброто познаване на противника – неговите силни и слаби страни, са широко използвани методи от царете на Одриското царство за оказване на влияние и подчиняване на гръцките градове-държави (полиси) по крайбрежието на Егейско и Мраморно море. Това подпомага и събирането на данъка (phoros), плащан от полисите. След преговори с Атина одриският цар Ситалк успява да закрепи в договор данък, който продължава да бъде плащан и след неговата смърт.

В края на IV и началото на V век по-голямата част от територията на Европа е обект на хунското нашествие. В него българите имат значително участие и може да се предполага, че оттогава започва добиването на информация за земите, на които ще създадат държава два века по-късно.

В едни от първите документи, в които се споменава за прабългарите, са налице данни за постигнати дипломатически договорености на Велика България с първата в света християнска държава Армения. В хрониките на Мойсей Хоренски има свидетелство за българо-арменски военен договор от 450 г. за обща борба срещу Персия и нейните стремежи да ликвидира в зародиш християнството.

Друг важен момент е установяването на дипломатически отношения на българите с Византия през 480 г., след разпадането на Хунския хаганат. Инициативата за сключване на договор принадлежи на византийския император Зенон (474 – 491), а причина за това са опустошителните нападения на остготите. Императорът за първи път кани българите да воюват на негова страна. Действието му продължава цяло десетилетие, което е малко срещано явление в тези времена на чести войни и конфликти. На базата на този договор на близо 10 000 българи е разрешено да се заселят в Горна и Долна Мизия. Българите продължават да развиват активна дипломатическа дейност през VI и VII век, по време на управлението на византийските императори Юстиниан Велики (527 – 565) и наследниците му Юстиниан II (565 – 579) и Маврикий (579 – 602). През този период Византия използва български военни отряди за решаване на свои външни и вътрешни проблеми.

Българското военно разузнаване от създаването на българската държава до освобождението на България (681 – 1878) След години на походи и войни на Балканския полуостров е създадена нова държава, наречена България. Със сигурност може да се твърди, че двата народа, които формират българската нация – прабългари и славяни, отдават голямо значение на ролята на изпреварващата информация, добивана за противника, за да построят своята тактика и да се противопоставят на далече по-многобройни, по-силни и по-добре въоръжени противници.

Един от първите български ханове, използвал активно разузнавателна информация преди да предприеме похода към Византия през 717 г., е Тервел. Той разбира, че арабите са обсадили по суша и по море Константинопол, както и, че византийският император се намира в безизходно положение. Сключва договор с него, напада арабите и им нанася съкрушително поражение. По този начин българският владетел спира арабската инвазия в Европа.

Първите исторически хроники, в които се споменава официално за провеждане на разузнавателна операция, е при управлението на хан Телериг (768 – 777). Ханът изпраща въоръжен отряд от 12 000 бойци в района на византийската провинция Берзития (днешна Северна Македония), населена от славянските племена березити. Целта му е те да въстанат и да се присъединят към новосъздадената Славянобългарска държава. Византийският император Константин V Копроним, който разполага с агентура в двора на Телериг получава информация за тези намерения и успява да осуети бунта на березитите, разбивайки отряда на прабългарите. Разбирайки, че Константин V разполага с "очи и уши" сред най-близкото му обкръжение, Телериг провежда операция по разкриване и ликвидиране на византийската агентура. Ханът изпраща писмо, с което уведомява императора, че е готов да избяга при него в Константинопол, но настоява като гаранция да му бъдат предадени имената на хората в Плиска, които са му предани и верни. Константин V взема неразумното решение да изпрати имената на своите агенти в българската столица, след което те са заловени и избити. На практика действията на българския хан могат да бъдат разглеждани и като първата контраразузнавателна операция в нашата история.

Тъй като през тези времена основен политически и военен противник на българската държава е Византия, за успешното противодействие на нейната инвазия е необходимо задълбочено познаване на византийските войски, техните тактически и стратегически прийоми за водене на бойни действия, дипломация, разузнаване, техните език, култура, религия и етнопсихологическите особености на населението в империята. Българските ханове и царе изучават и възприемат богатия византийски опит в посочените области и, съчетавайки го със специфичните бойни умения на българите, успяват успешно да противодействат на заплахите от Византия. Това може да бъде посочено и като една от основните характеристики на създаващото се българско военно разузнаване.

Пример за ролята на изпреварващата разузнавателна информация е изключително важно решение на княз Борис. Разбирайки от многобройни източници, че противоборството между езическите вярвания на българи и славяни застрашава устоите на държавата и на неговата власт, той стимулира единението на славянобългарското общество чрез налагането на християнството като официална религия.

Борис разполага с информация за борбата между основните християнски центрове Константинопол и Рим в стремежите им да приобщят славяните и техните държави. Това му позволява да проведе сложна дипломатическо-разузнавателна игра с Константинополския патриарх и с Римския папа. Резултатът е повече от впечатляващ – България се сдобива със самостоятелна църква, ръководена и контролирана само от българския владетел.

Борис отдава голямо значение и на контраразузнавателната информация. Разбирайки, че част от българските велможи подготвят бунт срещу покръстването, той заповядва да бъдат арестувани и безмилостно избива целите им родове.

През 1185 г. Асен и Петър организират и оглавяват въстанието за освобождаване на България от византийско робство и поставят началото на Втората българска държава. За да смаже това въстание византийският император Исак навлиза с войските си в България и след успешно преминаване на Стара планина обсажда столицата Велико Търново. Императорът съчетава действията на сухопътните сили с морски десант, при което византийският флот блокира устието на р. Дунав и възпрепятства прехвърлянето на куманската конница от земите на днешна Молдова и Югоизточна Украйна на българска територия, за да окажат помощ на братята Асен и Петър. Цар Асен успява да подготви операция по дезинформирането на византийците, като изпраща специално подготвен "доброжелател", който съобщава лично на императора, че куманската конница е успяла да премине р. Дунав западно от делтата и се е насочила към Велико Търново, за да помогне на обсадените българи. Исак, без да провери тази информация и преценявайки, че помощта на куманите може сериозно да измени баланса на силите, решава да отстъпи и да премине Стара планина през Тревненския проход. Оценявайки възможностите на византийците за отстъпление и маньовър, цар Асен прегрупира своите сили в района на прохода, организира засада и разбива византийската армия.

По време на турското робство (1396 – 1878) с унищожаването на българската държава и армия са ликвидирани и нейните възможности за организиране и развитие на разузнавателни структури.

Основите на съвременното българско военно разузнаване могат да се търсят в дейността на създадените от Георги Раковски Първа и Втора български легии, в организираните през този период в Букурещ революционни комитети, както и в изградената от Васил Левски мрежа от тайни революционни комитети на територията на страната.

През 1853 г., малко преди началото на Кримската война (1853 – 1856), Раковски създава в Цариград "Тайното общество", което добива разузнавателна информация в интерес на Дунавската армия, командвана от фелдмаршал Иван Паскевич. Заедно с близкия си съратник Иван Бацов изграждат тайна конспиративна мрежа на територията на България, която в хода на бойните действия подпомага руското разузнаване и подготвя българите за въстание. За тази цел Раковски, в ролята си на разузнавач, заминава за Калафат и постъпва като преводач при Али паша, в щаба на турската армия. Бацов заминава за Крайова, където предлага на главнокомандващия на руската армия документ, наречен Списък на българите, които могат да се използват за делото, съдържащ данни за лица, сред които могат да бъдат изградени надеждни източници на информация. В него са посочени хората, изявили се в обществения живот и участници в движението за независима българска църква. Това са предимно учители – руски възпитаници, представители на младата българска интелигенция, отличителна черта на които е симпатията към Русия, което активно се използва като мотив за привличане към разузнавателно сътрудничество. Това на практика е основният контингент, сред който "Тайното общество" изгражда информатори.

Ползвайки своя военен паспорт Раковски посещава най-големите градове в Северна България: Габрово, Русе, Свищов, Враца и Видин. Групи на "Тайното общество" са създадени и на други места като Търново, Елена и Трявна. В организацията влизат над 3600 родолюбиви българи от различни краища на страната. В Тракия са 2000, от Търновско – 1400, а в град Свищов има 200 сподвижници.

Принципите за конспиративност при добиването на информация, които са характерни за разузнавателните служби, залягат и в създадената от Раковски през 1861 г. първа българска масонска ложа – "Тайна дружина на верните приятели" със седалище в Цариград, която следва образеца на карбонарите в Италия. При това той ползва опита си на посветен член на гръцката, сръбската и румънската ложи. Познанията за живота на тайните общества му помагат да организира първообраза на българското националноосвободително движение, при стриктно спазване на основни за разузнаването принципи.

Малко след създаването на "Тайната дружина на верните приятели", неин член става Васил Левски, който през този период започва да се изгражда като революционер. Именно тази организация е в основата на създаването и финансирането на Първата българска легия в Белград, а по-късно и на изграждането на мрежа от тайни революционни комитети на територията на България.

По-късно Васил Левски обогатява идеята и доразвива практиката за основаването и функционирането на тайните революционни комитети. Вероятно наученото от Раковски е послужило като добра основа за бъдещата му дейност, защото той ясно осъзнава значението на принципите на конспирацията, бдителността и на своевременно добитата разузнавателна информация, които залягат като основни постулати в неговата работа.

Двете конспиративни организации създадени от Васил Левски – Тайна поща, която извършва нелегално пренасяне на писма, финансови средства, оръжие и други, и Тайна полиция, занимаваща се с разузнавателна и контраразузнавателна дейност, широко използват в своята работа способи като знаци, пароли, тайни срещи, оборудване на тайници, скривалища и конспиративни квартири. В задачите им е да разкриват внедрени турски агенти, да добиват информация за намеренията на турската власт към българското население, да пресичат опитите на чужди държави да използват организацията за постигане на своите външнополитически цели и др.

В края на османското владичество българи постигат забележителни разузнавателни и контраразузнавателни успехи. Централна фигура в този процес е карловецът Теофан Райнов (1837 – 1910). Счита се, че той е най-интелигентният, образован и богат българин, занимавал се с разузнаване през този период. Теофан Райнов е съратник и близък приятел на Георги Раковски, Джузепе Гарибалди и Васил Левски. Взема активно участие и в подготовката на Априлското въстание.

Уплашен от видимите заплахи за устоите на своята империя султан Абдул Азис заповядва през 1863 г. на своя велик везир Мехмед Емин Али паша да създаде сред българската емиграция шпионска мрежа, която да информира властите в Истанбул за нейните намерения и действия. Али паша назначава адвоката Манол Иванов за шеф на своята разузнавателна мрежа сред българите, дава му големи за времето финансови средства и указания да намери доверени хора. През есента на 1868 г. Манол Иванов предлага на Теофан Райнов и на д-р Миркович, които живеят в Истанбул, да станат турски разузнавачи, но още на първата среща тримата се договарят вместо да шпионират българските емигранти в полза на Турция, да им помогнат в борбата за свобода. Счита се, че по този начин са положени основите на първата българска структура за разузнаване и контраразузнаване. Теофан Райнов поддържа активни контакти с Раковски, Каравелов и Левски. Той предава крупна сума пари, дадена му от турското разузнаване за подкупи сред българската емиграция, за закупуване на печатница и за издаване на вестници от нашите революционери. Същевременно изпраща в Истанбул неверни факти и дезинформация относно състоянието и дейността на българската емиграция в Румъния. Поради провал д-р Миркович е арестуван, измъчван и хвърлен в затвора, а Теофан Райнов успява да избяга в Цюрих.

След смъртта на везира през 1872 г. Теофан Райнов отново се връща в Истанбул, където с протекциите на влиятелни и богати българи е назначен за Главен управител на железницата на барон Хирш в Пловдив. Той активно използва тази си позиция, за да назначава на работа верни на революционното дело хора, които укриват на гарите издирвани от турската полиция български революционери, сред които са Захари Стоянов, Евлоги Георгиев, Панайот Волов и др. През пролетта на 1877 г. Теофан Райнов отново е заподозрян от турските власти и се укрива в Триест. От там заминава в Букурещ. Участва в Руско-турската война като военен чиновник в канцеларията на руския императорски комисар княз Черказки.

По време на войните между Русия и Турция през XVIII и XIX век, руското военно разузнаване успява да изгради ефективно действаща агентурна мрежа на територията на България. Първите сведения са за сътрудничество на митрополит Софроний Врачански с командващия на Днепърската армия генерал Иван Михелсон. Години по-късно българинът на руска служба полковник Иван Кишелски, изпълнявайки задачи на руското военно командване, успява да проникне в БРЦК в Букурещ и да вербува много от неговите членове за нуждите на руското разузнаване, в това число Тома Кърджиев, а през 1872 г. и Стефан Стамболов. За един от най-близките помощници в разузнавателната дейност на Иван Кишелски е считан неговият приятел още от Кримската война, воеводата Тодор Велков. В изградената агентурна мрежа са въвлечени известни български революционери като Тома Кърджиев, Филип Симидов, Никола Славков, Христо Стоянов, Георги Ранчев, Димитър Костов, Стою Филипов и Христо Караминков. За руското имперско военно разузнаване са работили Панайот Хитов, игуменът на Троянския манастир Макарий, както и поетът Петко Р. Славейков.

В края на 1876 г. за руското военно разузнаване започва да работи и Евлоги Георгиев. Той е изграден като агент-вербовчик, а един от най-добрите му агенти става Григор Начович, който е негов търговски агент във Виена (Григор Начович е основател на Консервативната партия през 1879 г. и многократно след това заема постове като министър на финансите, на външните работи, на земеделието, на вътрешните работи, на търговията, кмет на София и т.н.)

По време на Руско-турската война 1877-1878 г. българите предоставят разузнавателна информация за турските въоръжени сили. Още преди форсирането на р. Дунав, през лятото на 1877 г., много българи преплуват реката по своя инициатива и доставят сведения за укрепленията, броя на турските подразделения и тяхната дислокация. Руският генерал Паренсов успява да разшири своята агентурна мрежа в окупираните български земи, в която въвлича и много известни по това време българи – възрожденци и революционери. Най-важната задача на руското военно разузнаване по време на войната е била предварителното проучване на терена. За да премине р. Дунав, а след това да се насочи във вътрешността на България към стратегически важните обекти - Плевен, Шумен, София и Балкана, руската армия има нужда от информация за турските укрепления, гарнизони, пътища, мостове, бродове на реки и проходи. Използват се предни отряди, кавалерийски разезди и казашки части. Паралелно с това в тила на турската армия действат въоръжените чети на Панайот Хитов, Ильо Марков (Ильо войвода), Христо Иванов (Големия), Петко Киряков (Капитан Петко), които освен с диверсионни действия, свързани с нарушаване на реда и комуникацията на турците, осигуряват и разузнавателна информация на руското командване. Българските опълченци също имат принос при добиването на разузнавателни данни. Част от тях са хора, свързани с революционните комитети, бивши въстаници, хайдути и местни дейци, познаващи добре терена за водене на бойните действия, местното население и турската власт. Това прави опълченците ценен мост между руското военно командване и действията на терен. Потвърждение за огромното значение на предоставяната от българското население разузнавателна информация са думите на турският военачалник Сюлейман паша след войната. Той заявява, че противникът в лицето на руската армия е имал на свое разположение много средства за разузнаване и преди всичко е имал българите.

Руският Генерален щаб също дава много висока оценка за разузнавателната дейност на генерал Паренсов, като в един от документите е записано, че "никога досега данните за турската армия не са били толкова щателно и подробно разработени – до дислокацията и местоположението на всеки батальон, на всяка батарея и на всеки ескадрон".

Военно разузнаване при създаването на Княжество България и във войните за национално обединение (1912 – 1913) През първите две десетилетия след Освобождението България търси своята идентичност, балансирайки между Великите сили. Страната успява да обедини значителна част от българските земи, разпокъсани от Берлинския конгрес, печели наложената ѝ от Сърбия война (1885 г.), принуждава първия български княз Батенберг да абдикира и поставя Фердинанд на българския престол. През този период държавата не разполага с разузнавателна структура.

Един от първите българи, който се заема с изграждането на организирана служба за разузнаване е доктор Георги Вълкович. В средата на 80-те години на ХІХ век той започва да изгражда мрежа от агенти в съседните на България държави и в Русия. Назначен е за дипломатически агент на Княжество България в Турция, където продължава да развива активна разузнавателна дейност. През този период е налице голямо напрежение в двустранните руско-турски отношения, при което доктор Георги Вълкович започва да използва изградената от него агентурна мрежа в ущърб на Русия и се превръща в основен противник на руското царско разузнаване в Истанбул. Ликвидиран е при атентат, организиран от група проруски настроени българи начело с Наум Тюфекчиев пред входа на дома си в турската столица. Разследването на убийството е възпрепятствано от руското посолство, което дава основание на правителството на Турция да обяви руския посланик Нелидов за "персона нон грата".

Укрепването на българската държава в края на ХІХ век и необходимостта да се защити териториалната ѝ цялост – особено на фона на нестабилната политическа обстановка на Балканския полуостров, налагат институционализиране на военното разузнаване, определяне на целите и задачите, които следва да решава. Първата стъпка в тази насока е приетият от Народното събрание Закон за устройството на въоръжените сили на Българското княжество, утвърден с Указ № 185/15.12.1891 г. на княз Фердинанд. Съгласно Закона към Канцеларията на Министерството на войната се формира специално звено за обработване на разузнавателна информация, получавана по линия на българските дипломатически представителства в чужбина.

С друг указ на княз Фердинанд – № 176/27.12.1891 г., е създаден първият български орган за осигуряване на военна информация, наречен Учебно бюро. Неговите задачи са да събира и обобщава сведения по военни въпроси, добити от открити източници и преди всичко от българските дипломатически агентства, както и да информира щабовете на войските за новостите в чуждите армии, с главно внимание на армиите на вероятните противници на Княжеството. Учебното бюро поема цялата информационна дейност в българската войска, както и издаването на сп. "Военен журнал" и в. "Военни известия".

През същата година се поставя началото на апарата на военните аташета на България. На 13 юни 1891 г. със Заповед № 34 е открито и първото българско военно представителство в Белград, а длъжността през 1892 г. е заета от подполковник Илия Димитриев, който до тогава е началник на Учебното бюро.

Към средата на 90-те години в Българската войска постъпват офицери, завършили генералщабни академии и курсове във водещи европейски държави. Те притежават впечатляващи за времето си военна култура и знания, включително по въпросите на разузнаването, контраразузнаването и военното законодателство, което спомага за изграждането и развитието на българското военно разузнаване на европейски основи. По това време Щабът на армията получава военна информация от дипломатически, открити и други източници, православната църква, както и от освободителните организации, действащи в останалите под властта на Османската империя български земи.

През м. май 1903 г. е предприета следващата стъпка по изграждане на военното разузнаване. Със Заповед № 6 от 9 май на военния министър Михаил Савов към Оперативно отделение на Щаба на армията на мястото на Учебното бюро се създава Информационно бюро. То обработва сведения, получавани от всички източници и органи. Бюрото организира добиване и използване на информация от закрит характер. За негов началник е назначен офицерът за особени поръчки при Оперативното отделение капитан Константин Станчев.

Постепенно нараства и броят на службите на военните аташета. Последователно са разкрити военни представителства във Виена – през 1901, Петербург, Букурещ и Рим – през 1904, в Берлин и Париж – през 1905, в Цариград – през 1910 и в Атина – през 1911 година. С това на практика се поставят основите на българската военна дипломация.

Преди началото на войните младото българско военно разузнаване започва да изпраща целенасочено офицери, работещи под прикритието на дипломати и търговска аташета, както и да обменя "чувствителна информация" с чуждестранни разузнавателни структури.

Укрепването на държавността в България през първото десетилетие на ХХ век и започналата подготовка за война с Османската империя налагат създаването на структури, специализирани в добиването на информация по въпросите на отбраната и въоръжените сили. През този период в европейските държави към щабовете на армиите вече са изградени военно- разузнавателни структури. Същото става и в България. С указ № 190/31.12.1907 г. на княз Фердинанд Информационното бюро се преобразува в Разузнавателна секция към Оперативно отделение на Щаба на армията. Тя е първият специализиран орган за водене и ръководство на разузнаването в България. На нея е подчинен апаратът на военните аташета. Указът влиза в сила на 1 януари 1908 г. по стар стил или на 12 януари 1908 г. – по нов стил. Тази дата е обявена (с министерска заповед № ОХ-49/11.02.1997 г.) за официален празник на Българското военно разузнаване (БВР).

Първият началник на Разузнавателната секция е майор Тодор Марков (1907 – 1910). Още като млад разузнавач, работещ през 1903 г. като аташе в Търговското агентство в Солун, майор Тодор Марков разработва документ, озаглавен "Съображения по организацията на висшата тайно-разузнавателна дейност". В него той прави предложения за организационната структура на бъдещата разузнавателна служба, която трябва да включва: Разузнавателна секция, подчинена на Щаба; военни аташета при дипломатическите агентства; военни чиновници при търговските агентства и всички вербувани "постоянни" и "случайни" агенти. Посочва се, че главната цел на Секцията е да ръководи разузнавателните органи, постоянно да добива и систематизира информацията за противника, да служи като школа за обучение на военни чиновници и аташета, както и на ръководители на разузнавателни служби при щабовете на различните съединения. Съображенията на майор Тодор Марков са взети под вниманието от военния министър генерал Данаил Николаев, който в свой Доклад № 415 до княз Фердинанд за реорганизацията на Щаба на армията предлага една от четирите нови структури в Оперативното отделение да бъде Разузнавателната секция.

Почти веднага се пристъпва към организиране на разузнаването в съседните на Княжество България страни. Основно внимание се обръща на Османската империя, като държава с която войната е най-вероятна. Разузнавателният интерес към нея се засилва след преврата през 1908 г. когато империята започва да модернизира своите въоръжени сили.

Държавното и военното ръководство на младата българска държава осъзнават значението на разузнаването в този важен за нея момент и поставят пред Разузнавателната секция отговорни задачи, които имат тактически, оперативен и стратегически характер. В регламентиращите документи се посочва, че разузнавателната информация, необходима на командирите за планиране и водене на бойните действия се подразделя на: сведения да противника; сведения за местността, за богатствата и природните източници на държавата, в която се водят бойните действия. Тази информация се събира от войските, чрез разузнаване и рекогносцировка или от разузнавателни органи на оперативно и стратегическо ниво чрез картографски, военностатистически и исторически източници, военни шпиони, проверка на частна и официална кореспонденция, разпити на дезертьори, военнопленници и местни жители, военни списания и др.

Българското военно разузнаване получава своето бойно кръщение по време на подготовката и воденето на Балканската и Междусъюзническата война. През този период началник на Разузнавателната секция е майор Никола Топалджиков (1912-1913). В навечерието на Балканската война разузнавателна информация се добива главно от военните аташета, търговските представителства, консулските мисии и граничните дружини. Активно се използват и възможностите на изградената още преди войната агентурна мрежа, чрез която се получават актуални и достоверни данни за хода на мобилизацията и съсредоточаването на противниковите войски. Започва да постъпва ценна информация и от първите "агенти за влияние", вербувани от военните ни аташета и от работещите под прикритие военни разузнавачи в дипломатическите ни представителства в Цариград, Одрин, Белград и Рим. Агентурната мрежа включва не само местни граждани, имащи информационни възможности, но и чуждестранни индустриалци и бизнесмени, участващи в снабдяването с оръжие и боеприпаси на турската армия.

Преди войните се поставят основите на целенасочения обмен на разузнавателна информация с чужди разузнавателни служби. В периода 1906-1907 г. английският военен аташе в Цариград полковник Сертийс предава ценна разузнавателна информация на капитан Мишайков. Подобно е и сътрудничеството с английския консул в Одрин майор Самсон, който по-късно е награден от Фердинанд с български орден "За военни заслуги". Съдействие оказват и представители на Италия. Ценни сведения за развитието на военнополитическата обстановка в Османската империя, състоянието на нейните въоръжени сили и мероприятията на турското командване по отношението независимостта на страната след Младотурската революция дава капитанът от италианската армия Козма Манера, който служи в македонската жандармерия в Лерин. Аналогичен е случаят с майор Лоди. През този период майор Никола Топалджиков получава системно разузнавателни данни за турските въоръжени сили от представителя на италианската индустриална палата в Цариград Марко Рус, за което след войните той е награден с български орден.

Особено ползотворни са приятелските отношения на българския военен аташе в Белград ротмистър Петър Ганчев с италианския военен аташе, който по линия роднинските връзки между италианския и сръбския двор има постоянен достъп до тайния архив на сръбския Генерален щаб. Оттам за Щаба на армията в София постъпват копия от оригинални документи с военновременните мобилизационни ресурси и планове на сръбската армия в случай на война с Австро-Унгария и България.

Разузнавателна информация се получава и от австрийските дипломатически представителства. Изключително важни са данните, постъпили от военния ни аташе във Виена майор Иван Тантилов за броя на турските военнослужещи, отбраняващи крепостта, както и за здравословното състояние на коменданта на Одрин Шукри паша.

През 1911 г. при резидента на българското военно разузнаване в Цариград капитан Ковачев се явява 33-годишният българин Ангел Пецев. Той е роден в Истанбул, учил е там, в Солун и Одрин, владее седем европейски и източни езици. Пътува безпрепятствено из цяла Османска империя. Ангел Пецев предлага услугите си в интерес на Княжество България като човек, имащ разузнавателни възможности по линия на добрите бизнес контакти с европейски доставчици на оръжие за турската армия, с турски военни търговци и с високопоставени чиновници от турското военно министерство. В разговора си с капитан Ковачев той споделя, че поддържа близки отношения с най-големия германски доставчик на оръжие и боеприпаси за турската армия Бернар Сингер. Покрай него Ангел Пецев успява да се сдобие с компромати за корупционни практики срещу Халил ефенди – висш служител в турското военно министерство. След анализ на казаното от родолюбивия българин капитан Ковачев му дава указания за вербуването на Халил ефенди.

В кръга от близки познати на Ангел Пецев са и трима братя Карл, Херман и Рудолф Льофлер – запасни германски офицери, които притежават печатница и литография в Цариград, изпълняващи поръчки на Генералния щаб на турската армия. Покрай Рудолф Льофлер Ангел Пецев се запознава с полковник Мут от германския Генерален щаб, който е главен специалист при изграждането на Одринска крепост. Той лично ръководи строителството на отбранителните съоръжения: железопътна мрежа за теснолинейки за бърза маневреност, немски радиостанции, разположени по възловите места на крепостта, 50 картечни поста, въздушни балони, 10 прожектора, 180 понтона, изграждането на складове за 130 000 артилерийски снаряда, 12 милиона патрона и др. За всички отбранителни съоръжения на крепостта полковник Мут изготвя специална карта, която трябва да се подвърже (при абсолютна тайна) в литографията на братя Льофлер, след което да бъде предадена на турското военно министерство. За да се сдобие с картата Ангел Пецев поставя задача на Халил ефенди да му осигури достъп до кабинета на полковник Мут в турското министерство на войната, защото в касата му имало документ, който му трябвал, за да осигури предварителна търговска информация на Бернар Сингер относно предстоящ търг за оръжейни доставки. От Халил ефенди се искало само да остави незатворен един от прозорците на втория етаж в сградата на министерството. С въже Ангел Пецев се вмъква в кабинета на полковник Мут в нощта на събота срещу неделя и взема картата. По същия начин тя е върната в касата на полковника следващата нощ. Копираната карта Ангел Пецев предава на капитан Ковачев. Когато резидентът вижда с какво се сдобил Ангел Пецев, заявява: "Това е невероятно, Пецев! Досега знаех само, че си смел и изобретателен. Сега вече знам, че си и луд! Но дай, Боже, още такива луди в българското разузнаване! Сигурно е вярно, че лудите са тия, които правят историята!". Още на следващия ден картата заминава за Щаба на отбраната в Княжество България. Пренесена е през границата от друг български разузнавач в кух бастун.

След това на Ангел Пецев е възложена нова задача – да установи дислокацията на турските военни части в полосата за настъпление на българската армия. За нейното изпълнение се налага той постоянно да пътува между гара Сиркеджи в европейската част на Цариград, гара Хайдар паша на азиатския бряг и до пристанище Измит на Мраморно море.

При едно от пътуванията си Ангел Пецев се запознава с французина от гръцки произход Тодор Купе с когото изгражда близки приятелски връзки. Тодор Купе споделя пред Ангел Пецев, че дъщеря му поддържа връзки и е влюбена в сина на барон фон Тиска, който официално е германски журналист, но в действителност е германски разузнавач. През барона минавала цялата официална кореспонденция и най-поверителните доклади на германското посолство в Цариград. Става ясно, че синът на фон Тиска е зависим от алкохол и хазарт, което се използва от Ангел Пецев за да го постави в агентурна зависимост. Той му дава указания да предава документите, които баща му държи в кабинета си за няколко часа, след което му ги връща, срещу парично възнаграждение. По този начин българският разузнавач получава ценна документална информация за двустранните турско-германски отношения в политическата и военната област.

Малко по-късно Ангел Пецев информира Разузнавателната секция за готвен атентат срещу княз Фердинанд в случай, че той осъществи намеренията си да влезе като победител в Цариград и да бъде коронясан в църквата "Света София" като император. В добитите от Ангел Пецев данни се казва, че "ислямски фанатици са заложили стотици килограми с взрив в "Света София". Взривяването й ще бъде сигнал за свещена война на исляма срещу християнството в цял свят". Информация е предадена на Фердинанд от заместник-началника на Секцията капитан Самарджиев, който съветва княза да се откаже от намеренията си. Това се потвърждава и от думите на великия везир Мехмед Кямил паша, който официално заплашва посланиците на Великите сили, акредитирани в столицата на империята, че ако "българите влязат в Цариград, всички посланици, всички дипломати, всички чужденци християни ще бъдат изклани до един, след което християните в цяла Турция ще минат под ножа".

Особено интересна е дейността на майор Дянко Неделчев, офицер от артилерията, който работи под прикритието на секретар в Генералното ни консулство в Одрин. Той обикаля строящите се отбранителни съоръжения, заграждения и фортове, където черпи турските войници с тютюн и мастика, но същевременно добива данни за позициите на артилерията на противника, разположението на казармените райони, складовете за боеприпаси и др. На базата на разузнавателната информация и изготвените от майор Неделчев карти българското командване разработва план за превземането на крепостта.

Данните за Одринската крепост, добити още в мирно време, са използвани от началника на Източния сектор генерал Георги Вазов, за да подготви атаката и превземането на града. При Одрин са пленени 66 000 турски войници, 2000 офицери, 14 генерали, 16 знамена и 600 оръдия.

Друг офицер от българското военно разузнаване Петър Амзел, който е владеел до съвършенство турски език, под прикритието на скитащ фокусник и певец, обикаля военните съоръжения около крепостта и прави схеми на фортификационното оборудване, с което се допълват наличните вече данни. Бъдещият политик Стойчо Мошанов, преоблечен като турски войник, също добива информация за турските войски, отбраняващи Одрин.

По време на войните в щабовете на отделните армии функционират разузнавателни секции към оперативните отделения, а в щабовете на пехотните дивизии, бригади и полкове разузнаването се възлага на отделни офицери. В хода на мобилизацията и съсредоточаването на Българската армия по границата с Османската империя, апаратът на военните аташета продължава да изпраща достоверна информация за противника. На 07.10.1912 г. българският военен аташе във Виена съобщава, че турците планират да извършат десант на българския черноморски бряг. Тези данни са потвърдени и от майор Топалджиков, който работи в Цариград с уточнението, че се предвижда десантът да бъде осъществен във Варненския залив с около 40 000 души.

В тила на противника – в Одринска Тракия и Македония, за добиване на разузнавателни сведения се използват източници сред българското население и бунтовническите чети. Създадените разузнавателни пунктове, прехвърлят през границата четите и ръководят дейността им от Кюстендил, Рилския манастир, Самоков, Дупница, Велинград (Лъджене), Чепеларе и Бургас. Редът за тяхното използване в интерес на Разузнавателната секция е регламентиран в "Правилник за доброволните чети, които ще действат в Македония и Одринско в Освободителната война", в който са посочени основните задачи на четите и реда за доставяне на разузнавателните данни. Според този Правилник всяка чета има право да "разрушава мостове, железници, телеграфи, складове с храни и оръжие, да напада обозите, да разузнава движението и числото на противника".

През този период новосъздаденото българско военно разузнаване използва много активно възможностите на Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО) за добиване на информация. Пример за това е дейността на един от нейните основатели и водачи - Гьорче Петров, който преди войната работи като учител в Прилеп, Щип и Битоля. В изпълнение на поставените му от Разузнавателната секция задачи Гьорче Петров изготвя географския справочник "Материали по изучаването на Македония", в който подробно описва бъдещия театър на бойните действия, правейки характеристики на всички планини, реки, пътища, местното население и др. На базата на този материал Щабът на армията планира своите операции в Македония.

Връзката между ВМОРО и Разузнавателната секция е двупосочна – от една страна в Щаба на армията постъпват разузнавателни сведения за турските гарнизони, дислоцирани в Македония, но от друга Вътрешната организация получава информация от задграничните органи на военното разузнаване за подготвяни репресивни акции на турската армия и жандармерия срещу нея. По този начин Щабът на армията пряко подпомага революционната борба на ВМОРО.

С цел осигуряване на по-голяма ефективност на добитата информация и своевременното ѝ предоставяне на командването на армиите, участващи в бойните действия, значително внимание се обръща на мобилността на войсковите разузнавателни подразделения. В състава на всяка конна дивизия се формира разузнавателен ескадрон, а в пехотната дивизия – конни разезди. Най-широко обаче се използват наблюдателните пунктове. За съжаление през първите дни на войната разузнаването на тактическо ниво показва значителни недостатъци (липса на достатъчно данни за непосредствения противник, закъсняло изпращане на разузнавателната информация, лоша координация на действията, недостатъчно задълбочен анализ на разузнавателните данни и др.), което затруднява вземането на решения на ниво полк-дивизия и води до забавяне настъплението на 1-ва и 3-та армии.

По време на примирието българското командване полага усилия за подобряване на разузнавателната дейност в Османската империя. Министерството на външните работи създава информационна мрежа, а Главната квартира изпраща в Родосто капитан Александър Самарджиев, който успява да изгради своя агентурна мрежа. При събирането на сведения се работи основно с гърци. Допълнително се използват възможностите на военните аташета в столиците на Великите сили, в Букурещ и данни, добити от турски дезертьори, предимно християни. От анализа на разузнавателните данни става ясно, че турците възнамеряват да настъпят откъм Галиполи и да направят десант на брега на Мраморно море, между Родосто и Силиврия.

При операцията за превземането на Одринската крепост разузнаването се води с всички сили и средства, с които разполага българската армия. Изключително полезни са сведенията за крепостта, събрани в мирно време, получени от пленници, от българи прибежчици и от местни жители. Поставя се началото на въздушно разузнаване (визуално и частично чрез фотографиране), като се използват 29 самолета и 2 балона, разпределени в три аеропланни и едно балонно отделение. Първият боен разузнавателен полет е извършен на 16.10.1912 г. със самолет "Албатрос Ф-II" от поручик Радул Милков и наблюдател поручик Продан Таракчиев. Машината изрита в 09.30 ч. от летище Мустафа паша (Свиленград) в направление Одрин, на височина 400-500 метра със скорост 70 км/ч. Пилотите наблюдават разположението на турските позиции в района на гара Караагач и село Кадънкьой. Над Папазтепе, на височина от 800 метра откриват две турски роти, оставени в резерв и други две, които водят бои с българските части. Полетът продължава 50 минути.

Правят се и първите опити за радиосмущения, организират се подслушване и прехващане на чуждия радиообмен, приемат се информационни бюлетини на международните радиостанции и на противниковите войскови радиостанции. На практика се поставят основите на радиоразузнаването, което е български принос в световната военна история. Командирът на телеграфо-пощенското отделение при Щаба на Действащата армия майор Куцаров за първи път във военното дело извършва радиоразузнаване и успешен прехват на радиосъобщения между Истанбул и Одрин (радионаправление между турското Главното командване и Одринската крепост). За първи път се извършва организирано подслушване на противниковия радиообмен и приемането на бюлетини от радиостанциите на международния обмен.

Периодът от април до юни 1913 г., съвпадащ с края на Първата и началото на Втората балканска война, е особено напрегнат за българското военно разузнаване. Военните аташета подават голямо количество достоверна информация относно позициите на Великите сили и за ориентацията и намеренията на съседните на България държави по отношение на войната на Балканите. Особено активен е военният ни аташе в Букурещ майор Александър Кисьов. Той многократно предупреждава, че Румъния няма да признае териториалните придобивки на България и ще търси компенсации.

Българските разузнавачи информират военния министър и царското семейство още през м. юли 1913 год., че Турция няма да спази Лондонския договор и ще се опита да си върне превзетите от българската армия територии. Военният аташе в Берлин майор Петър Ганчев докладва, че тези амбиции на Турция са подхранвани от Германия, като в своята шифрограма той пише … "неискреността на Германия по въпроса за Одрин е очевидна. Ние не само ще загубим този град, нам ще бъдат отнети и земите на запад от Одрин". За съжаление тези данни не са взети под внимание, което води до катастрофалните последици за нашата страна след края на Междусъюзническата война.

В хода на Балканските войни в дейността на младото българско военно разузнаване се забелязват и редица слабости. Основната база от разузнавателна информация постъпва по линия на военните аташета и изградените агентурни мрежи т.е. на стратегическо ниво. Тя обаче не винаги е достатъчно пълна и точна, което затруднява нейния анализ и вземането на най-вярното решение. Недостатъчни са данните, добивани на тактическо и оперативно ниво, което води до непълни и колебливи решения от страна на полевите командири – във вреда на българската армия. Отменят се заповеди за настъпление, принудително се преминава към отбрана, без развитието на военните действия реално да изискват това и др.

Следва да се отбележи, че освен високият боен дух на Българската армия и патриотизмът на българските офицери и войници, воюващи за обединението на разпокъсана България, огромно значение за развитието и укрепването на военното разузнаване, при това в бойни условия, играят интелектът и солидното военно образование на офицерския състав на Разузнавателната секция и неговите първи началници.

Българското военно разузнаване по време на Първата и Втората световни войни Преди началото на Първата световна война Разузнавателната секция е трансформирана в Разузнавателно отделение към Оперативния отдел на Щаба на действащата армия. Към отделните армии и в щабовете на дивизиите се създават разузнавателни служби в състав от двама-трима офицери. В хода на войната се използват разнообразни източници за добиване на разузнавателна информация – местни жители, военнопленници, прибежчици, членове на организации, борещи се за национално освобождение, българските военни аташета и др. Особено активно е въздушното разузнаване – извършени са 932 самолетоизлитания за разузнаване от въздуха и за нанасяне на удари по важни обекти на противника. Началници на Разузнавателното отделение през този период са майор Стефан Нейков (1915 – 1916), майор Владимир Павлов (1916 – 1917) и подполковник Атанас Ватев (1917 – 1920).

По време на Първата световна война българските военни разузнавачи почти ежедневно доставят информация за това, на коя страна ще бъде победата. Изключително активно работят военните ни аташета в Париж майор Константин Николов, който има втора акредитация в Англия, Испания, Португалия, Мароко, Алжир и Тунис, в Берлин майор Коста Дочев, отговарящ допълнително за Белгия и Холандия и в Рим майор Франц Червенков, акредитиран още в Швейцария, Триполи и Албания. За съжаление, това отново не е взето под внимание от управляващите политически среди в Царство България, което води до поредната национална катастрофа.

През 1914 год. военният ни аташе в Сан Петербург майор Григор Преславски, който следи и анализира развитието на военнополитическата обстановка и в Япония, изготвя подробен доклад за въоръжението на руската армия, нейното състояние, морал и боен дух. В него той посочва за евентуалните последици от крайния изход на Първата световна война, в случай че Русия излезе от нея. Докладът не получава нужното внимание, напротив, той е предаден от военния министър генерал Иван Фичев на австрийския военен аташе в София полковник Лакса, който го изпраща във Виена. Секретният материал е прехванат и дешифриран от руското военно разузнаване, което разполага с австрийския дипломатически шифър. Стига се до международен скандал, в който се включват министър-председателя Васил Радославов и цар Фердинанд.

Периодът от 1919 до 1939 г. е един от тежките за България – един от резултатите на наложения ѝ Ньойски мирен договор. В съответствие с клаузите в него Българската армия е съкратена на 20 000 души, преустановено е развитието на органите за управление, а дейността на разузнавателното отделение е силно ограничена. Някои от бившите военни разузнавачи са назначени на дипломатически постове в европейски държави и съдействат за развитието на двустранните отношения с тях, както и за преодоляване на политическата изолация на страната.

В член 103 от този договор императивно е записано, че България няма право да акредитира в която и да било чужда държава "военни, военноморски или въздухоплавателни" представителства. По този начин Българската армия остава без разузнавателно осигуряване в една изключително враждебна среда на сигурност, особено в района на Балканския полуостров.

През този период обаче действащото национално военно законодателство, като Закона за войската и пограничната стража на България (1921 г.) и Закона за устройството на войската и пограничната стража на Българското царство (1923 г.), изисква Щабът на армията да "съсредоточи дейността си по изучаване на съседните страни във военно отношение". Това на практика заобикаля наложените от Ньойския договор рестрикции и позволява на Българската армия да поддържа структура, ангажирана с изпълнението на задачи, имаща основно информационен характер и носеща през този период името Разузнавателната секция към Щаба на войската. Разузнавателната секция изпълнява основни задачи като "събиране на сведения за духа на войските и влиянието на зловредните елементи върху него, борба с въпросните елементи, контрабандата, разбойничеството и наблюдаване на нашия и чуждия печат". За изпълнението им и избягване на наложените ограничения висшето военно ръководство е принудено да използва различни способи за събиране на информация.

Най-често се прибягва до помощта на Пограничната стража, която през първите следвоенни години е основният източник за добиване на информация относно развитието на военнополитическата обстановка в съседните държави. В началото на 1921 г. на Пограничната стража се поставят задачи във всеки граничен сектор да бъде организирано и да се води "разузнаване за военното положение на съответната държава, намираща се в неговата зона за отговорност". От органите на Пограничната стража постъпват сведения за "политическото, военното и икономическото положение" в Югославия (събирани в района на 1-ви пограничен сектор – Радомир), в Румъния (6-и пограничен сектор – Варна), в Югославия и Гърция (2-ри пограничен сектор – Свети Врач).

Активно се използват и възможностите на Министерството на външните работи и изповеданията, на чиито дипломатически представителства във Великобритания, Германия, Гърция, Италия, Румъния, САЩ, Франция и Югославия се поставят задачи за добиване на информация от чисто военен характер, свързана с развитието на техните въоръжени сили.

Реализират се и възможностите на екипажите на плавателните съдове на Българското параходно дружество, на които са поставяни задачи при посещаване на руските черноморски пристанища да търсят възможности за добиване на информация относно организацията, състава и числеността на Червената армия, нейния боен дух, подготовка на личния състав на войсковите части и за устройството на техния тил и система за логистична поддръжка.

От средата на 20-те години е установено тясно сътрудничество с ВМРО, чиито структури, членове и симпатизанти на Балканите и в Западна Европа се използват активно за събиране на информация с политически, икономически и военен характер. Началник на Разузнавателното отделение през този период е подполковник Йордан Пеев (1923 – 1924).

Благоприятни възможности за добиване на военна информация за чуждите държави предоставя приетият в началото на 1927 г. нормативен документ, уреждащ обучението на български офицери в чужбина. В периода на своето обучение те се задължават внимателно "да следят военната литература" на съответната държава и да изпращат в спешен порядък информация в Щаба на армията. На всеки шест месеца командированите офицери са длъжни да докладват за всички заслужаващи "особено внимание прояви в живота на армията" на държавата, в която се провежда тяхното обучение. Това на практика е регламентирано и в приетия през 1928 г. Правилник за военните аташета. Този нормативен документ определя същността на военноразузнавателната дейност и оторизираните лица, на които се възлага нейното осъществяване. В него подробно е описана службата на военните аташета, чиято дейност по събиране и систематизиране на сведения относно организацията на чуждите армии трябва да осигурява данни по следните основни въпроси:

– върховно командване – състав, структура и задачи; организация на Генералния щаб и характеристика на ръководния му състав;

– щабове на големите войскови формирования (армия, корпус, дивизия) – организация, функциониране и персонални данни;

– комплектуване на въоръжените сили с офицери – брой и видове военни училища с учебните им програми, продължителност на обучението и брой завършващи;

– професионални и социални характеристики на офицерския корпус – механизъм за кадрово развитие, система на повишение, заплата и различни видове доволствие, пределна възраст за служба, пенсия и др.;

– попълване с подофицери и войници – видове школи с програмите им за обучение, брой и разпределение на наборните войници;

– организация на видовете въоръжени сили и родовете войски – структура и численост в мирно и военно време, възпитание, обучение и подготовка на личния състав, морални и физически качества, дисциплина, въоръжение и дислокация;

– мобилизация на въоръжените сили, населението и икономиката; снабдяване с боеприпаси, техника и въоръжение – количества и начин на доставяне до частите, разположение и производителност на военнопромишлените предприятия, места на съхранение на запасите, съотношение между внос и местно производство, опити и изпитания с нови модели оръжие;

– характер и местоположение на отбранителни обекти и съоръжения – крепости, укрепени лагери, райони, позиции и отделни укрепления, численост и въоръжение на гарнизоните им, средства за свръзка и съобщения между тях.

Освен информацията, свързана с всички аспекти на отбранителната система и инфраструктура, военните аташета задължително трябва да събират всякакви сведения по планирането и подготовката за водене на бойни действия, както и за факторите, които биха могли да окажат благоприятно или неблагоприятно въздействие в тази насока: географски условия, климатични дадености, демографски характеристики на населението и др.

Според нормите в Правилника за военните аташета длъжността се заема за не повече от две години. За нея имат възможност да кандидатстват единствено офицери, които са на действителна военна служба в Генералния щаб с най-малко 15 години войскови стаж. Те трябва да владеят задължително френски, немски или английски език, а по възможност и езика на съответната държава, в която ще работят.

Заплатите на военните аташета са съобразени със стандарта на живот в съответната страна. За присъствието на мероприятия, провеждани от въоръжените сили се отпускат "пътни и дневни пари". Осигурявани са средства за абонамент за всички военни периодични издания. Отделно от това на разположението им е специален фонд за заплащане услугите на местни граждани, споделящи разузнавателни информация и за изграждане на агентура.

Независимо от тежките условия след Първата световна война, при които оцелява и функционира Българската армия, военното разузнаване успява да се съхрани не само защото военното ръководство на държавата и лично цар Борис ІІІ имат визия за това, но и защото през този период в него работят талантливи и високообразовани офицери. Един от тях е майор Владимир Стойчев, който през 1931-1934 год. е военен аташе в Париж. Владеещ седем чужди езика, бохем, ценител на женската красота и познавач на марковите питието, той успява да стане член на световно известния клуб "Летрие", където установява интересни оперативни контакти с известни и влиятелни личности, добивайки разузнавателна информация от тях. Той е и единственият чужд разузнавач, проникнал в обвития с мистерии английски "Блечи парк", където се е намирала Правителствената школа за прихват, криптоанализ и дешифриране на секретните материали, изпращани от германските ВМС.

Ограничителните клаузи на Ньойския договор отпадат с подписването на Солунската спогодба (1938 г.). Това обективно води до нарастване на възможностите за добиване на военна информация, потребностите от която в навечерието Втора световна война рязко се увеличават. Целта на българското военно разузнаване през този период е да адаптира своята дейност към съвременните изисквания. В началото на 1940 г. е приет правилник, който регламентира новата организационна структура и задачите на Българската армия във военновременни условия. В него е отделено значително внимание на организирането и провеждането на разузнавателна дейност. Тя е съсредоточена в Разузнавателен отдел, подчинен непосредствено на началника на Щаба на войската. Неговата организационна структура включва:

– Отделение А – "Външно разузнаване" със: Секция А1 "Външно разузнаване" и подсекции: А1-І "Противник" (Сухопътни войски); А1-ІІ "Съседни държави" (Сухопътни войски); А1- ІІІ "Несъседни държави" (Сухопътни войски); А1-ІV "Далечни държави" (Сухопътни войски); А1-V "Въздушни войски"; А1-VІ "Морски войски"; Секция А2 "Информация" с подсекции: А2-І "Българи в чужбина" и А2-ІІ "Пътувания в чужбина"; Секция А3 "Преводачи";

– Отделение Б – "Вътрешно разузнаване": Секция Б1 "Политическа" с подсекции: Б1-І "Чужди влияния" и Б1- ІІ "Политически организации"; Секция Б2 "Продуч" (Борба с противодържавните учения във войската) с подсекции: Б2-І "Войскови части, поделения и учреждения" и Б2- ІІ "Запасни във войската"; Секция Б3 "Саботажи" с подсекции: Б3-І "Индустрия", Б3-ІІ "Съобщения", Б3-ІІІ "Земеделско стопанство" и Б3-ІV "Държавни и общински учреждения"; Секция Б4 "Информация"; Секция Б5 "Следствена";

– Отделение В – "Противоразузнаване": Секция В1 "Външно противоразузнаване" с подсекции: В1-І "Тракийска", В1-ІІ "Беломорска", В1-ІІІ "Вардарска", В1-ІV "Моравска", В1-V "Дунавска" и В1-VІ "Добруджанска"; Секция В2 "Вътрешно противоразузнаване" с подсекции: В2-І "Дипломатическо тяло и чужденци" и В2-ІІ "Международни организации и служби"; Секция В3 "Опазване на тайната" с подсекции: В3-І "Войскови части и учреждения" и В3-ІІ "Държавни учреждения и служби"; Секция В4 "Контролно-жична"; Секция В5 "Информация";

– Отделение Г – "Печат и пропаганда": Секция Г1 "Печат" с подсекции: Г1-І "Български печат" и Г1-ІІ "Чуждестранен печат"; Секция Г2 "Пропаганда" с подсекции: Г2-І "Пропаганда за страна-та", Г2-ІІ "Пропаганда за чужбина", Г2-ІІІ "Пропаганда за противник" и Г2-ІV "Противопропаганда"; Секция Г3 "Контролно-цензурна" с Химическа лаборатория, Фотографско ателие и Цензурно ателие;

Секция "Шифрово разузнаване и свръзка" с подсекции: "Собствен шифър" и "Шифрово разузнаване";

Секция "Военен протокол";

Секция "Парична";

Секция "Юридическа".

Предвижда се, при пълното развръщане, общата численост на отдела да достигне 549 души, от които: офицери – 53, чиновници – 273, подофицери и фелдфебели – 14; кандидат-подофицери, ефрейтори и редници – 209.

Постепенно Разузнавателният отдел започва да изгражда нови полеви структури и звена. В началото на 1943 г. на командирите на армии е заповядано да осигурят личен състав и материална част за формиране на "телефонно подслушвателно отделение" към Щаба на войската, като сред подбирания персонал задължително трябва да има военнослужещи, знаещи английски и турски език.

Паралелно с това започват действия по създаването на Радиоразузнавателна служба със звена във всяка от четирите полеви армии. За тази цел командирите получават заповед да подберат и командироват в Щаба на войската общо 150 войници, 80% от които да са със средно образование, а всички да притежават добър слух и доказани "родолюбиви чувства".

Началници на Разузнавателния отдел през този период са 10 български офицери със звания от майор до полковник, които заемат длъжността за по около една година.

В края на май 1943 г. Разузнавателният отдел е приключил с организационното изграждане на радиоразузнавателната служба и развръща по границите на страната ни три роти. В района на Факия, Харманли, Дедеагач е 1-ва гранична радиоразузнавателна рота, която има за задача да разузнава турските радиосъобщения в дълбочина до южните брегове на Мраморно море. По черноморското крайбрежие е развърната 2-ра гранична радиоразузнавателна рота и се използва за разузнаване на руски и турски сухоземни и морски радиопредаватели в дълбочина до източните брегове на Черно море. Чрез изнасяне на един пост около Силистра се осигурява възможност за разузнаване в североизточна посока – до Южна Украйна и Кримския полуостров. Силите и средствата на 3-та гранична радиоразузнавателна рота са дислоцирани в райони край градовете Дедеагач, Кавала, Солун, с изнесен пост в Скопие. Така тя успява да покрие южната и югозападната посоки в дълбочина до остров Крит, Южна Гърция и южна Италия. Предвидено е, при необходимост, един пост от Дедеагач да бъде предислоциран в района на Ниш, което да пренасочи усилията на радиоразузнаването в западно и югозападно направление. Възможностите на един радиопост са да слуша 36 чужди станции на 12 езика.

В лекциите, четени пред офицерите от Генералщабния отдел на Военната академия през този период, които отразяват възгледите на Генералния щаб, Българското военно разузнаване се дели на стратегическо и войсково. Стратегическото разузнаване се организира и ръководи от Главното командване и изпълнява негови задачи. Ролята, която му се отделя при вземането на стратегически решения и при воденето на война е голяма. При определяне на неговите задачи се отчита, че войните не са само стълкновения на армии, но и борба между народите. Неговите задачи не се изчерпват само със събиране на сведения от военно естество. То трябва да разузнава и обекти с политически, икономически и социален характер.

За успешното водене на стратегическото разузнаване, Главното командване поставя условия: да се определят точно целите, да се отделят достатъчно средства; да се поддържа пълна съгласуваност между всички органи, които извършват разузнаване; да се поставят конкретни и изпълними задачи.

По време на война стратегическото разузнаване трябва да се извършва със средствата на: агентурното разузнаване, което да бъде организирано още в мирно време и да продължи да функционира и в хода на войната; въздушното разузнаване; разузнаване с конница и от войсковото разузнаване.

Освен това за нуждите на стратегическото разузнаване е предвидено да се използват и косвени пътища за добиване на сведения – дешифриране на прехванати противникови радиограми, СМИ на противника и неутралните страни, следене на официалната и частната кореспонденция, проучване на военноисторически и стратегически материали, от военни карти и др.

Изключително важно внимание Главното командване отделя на агентурното разузнаване, което се извършва не само от военните аташета, но и от други лица, на които се възлагат задачи да вербуват агентура, като пълномощни министри, консули, вицеконсули и др. Предвижда се по време на война ръководството на изградените агентурни мрежи да се води и от неутрални страни, които се намират в съседство с ТВД.

Според тогавашните схващания войсковото разузнаване се организира и води от подразделенията, частите, съединенията и обединенията на българската войска. За разузнавателна дейност полевите армии разполагат с агентура, авиация и армейска конница, а дивизиите – с авиация, дивизионна конница, превързани балони, гонометрични станции и др. Освен това източници на информация за войсковото разузнаване са пленниците, дезертьорите и местните жители.

В края на лятото на 1943 г. военноразузнавателната дейност е строго централизирана и се осъществява от сложен механизъм, изпълняващ широк спектър от задачи. Организационно-щатната структура на Разузнавателния отдел включва отделения, секции и групи, а именно:

Разузнавателно отделение 1 – "Външно разузнаване" със: секции "Морски войски", "Въздушни войски", "Турция, Близък и Среден изток", "Гърция, Югославия, Италия и Испания" и "СССР, Румъния и Унгария";

Разузнавателно отделение 2 – "Вътрешно разузнаване" със секции "Продуч" (Борба с противодържавните учения във войската), "Политическа" (с подсекции "Външнополитическа" и "Вътрешнополитическа", "Икономическа", "Офицери" (с две групи – "Действащи" и "Запасни") и "Следствена" (с групи "Проследяване", "Охрана", "Следствена" и "Информация");

Разузнавателно отделение 3 – "Контраразузнаване" със секция "Контраразузнаване", състояща се от групи – "Югославска", "Турска", "Гръцка", "Румънска", "Френска", "Италианска" и "Англоамериканска" и секция "Крайгранично разузнаване";

Разузнавателно отделение 4 – "Шифър и връзка" със секции "Шифър" и "Връзки с германското разузнаване";

Разузнавателно отделение 5 – "Военни аташета";

Разузнавателно отделение 6 – "Телефонни подслушвания";

Разузнавателно отделение 7 – "Контрол на кореспонденцията";

Разузнавателно отделение 8 – "Печат и пропаганда";

Разузнавателно отделение 9 – "Радиоразузнаване";

Разузнавателно отделение 10 – "Военни международни връзки".

Началници на Разузнавателния отдел през този период са полковник Никола Костов (1941 – 1943) и полковник Стефан Недев (1943 – 1944). На Разузнавателния отдел е подчинена и Военнополицейската дружина.

Секция "Продуч" е създадена първоначално през 1932 г. със задача да следи за настроенията и "противоустройствените прояви" на военнослужещите, или вътрешнополитическо разузнаване във войсковите части. След 1941 г. задачите на "Продуч" се увеличават значително, след като борбата с партизанското движение е възложена на армията.

Обектите в дейността на Разузнавателно отделение 2 (РО-2), по които то е добивало информация са "войската, населението, църквата, учителството, държавния политически и административен апарат, забранените национални организации и чуждата пропаганда", а целта, на която е трябвало да бъде подчинена цялата му дейност, е "да установи към 01.03.1944 г. точното състояние на вътрешното положение и доколко то отговаря на стратегическите задачи, стоящи пред върховното командване на българската войска". При решаване на различни задачи в интерес на това отделение са използвани възможностите на централната и регионалните организациите на офицерите от запаса.

Много активна през този период е дейността на РО-3, което противодейства приоритетно на турския шпионаж в Царство България. Чрез вербуван от майор Шайтанов турски агент, той успява да започне двойна игра с централата на турското разузнаване, при което са разкрити и ликвидирани няколко нелегално действащи турски агентурни групи в нашата страна. Освен това майор Шайтанов заблуждава турското разузнаване, което изпраща крупни за времето си парични суми в размер на 43 374 лева и 500 франка за изпълнение на задачите от страна на своята агентура, които са иззети от Разузнавателния отдел.

Обекти на разработка в РО-3 са английският военен аташе майор Рос и югославският военен аташе полковник Дража Михайлович, който е определен като "великосръбски шовинист, българомразец, некултурен, разпуснат, пилеещ много пари, осъществил проникване сред лековерни среди, обичащ алкохола и леките жени и "славянофилите", както и открито обменящ разузнавателна информация със своя английски и турски колега".

Значителни сили и средства са хвърлени и за разкриване и ограничаване на разузнавателната дейност от съветската легация в София, като особено внимание е отделено за разкриване на руската агентура в България, на връзките на дипломатите с намиращата се в нелегалност през този период Българска работническа партия при опитите ѝ да организира партизанско движение. Подробно са изучавани животът и навиците на съветските дипломати и техните семейства, като се акцентира на техните слабости, като потенциал за компрометиране и създаване на условия за тяхното превербуване. Наблюдава се съветското консулство във Варна, както и движението на корабите "Сватения", "Восток" и "Ногини", които редовно посещават пристанищата на Варна и Бургас. Установено е, че екипажите на посочените кораби са използвани за извършване на разузнавателна дейност. На тях системно се подхвърля дезинформация относно военни обекти на българската армия и на германските въоръжени сили. Чрез агентурни способи е осъществено проникване в Съветското консулство във Варна и установено, че то играе много важна роля в ръководството на изградената агентурна мрежа на територията на нашата страна. Това дава основание през 1942 г. полицията изненадващо да нахлуе на територията на консулството, при което са иззети списъци с имената на български граждани, вербувани и работили като съветски шпиони.

РО-3 активно си сътрудничи с цивилното контраразузнаване в лицето на Държавна сигурност при Дирекция на полицата и по-специално с началника на отделение "Б" Андрей Праматаров. Основните задачи и на двете структури са вързани със сътрудниците на съветското посолство в София. Последните са подложени на стриктен контрол, проследяване на маршрутите за движение, контактите им с български граждани, следене на покупките, които правят в магазините, както и на заплащаните смети в ресторантите, които са сравнявани с получаваните заплати и дали те съответстват на извършените разходи.

По това време Разузнавателно отделение 4 е ръководено от много способен офицер – подполковник Марин Димитров, който създава малка, но много удобна и функционална шифровална машина – "МД", която се използва чак до края на 1944 г.

Води се активно сътрудничество и обмен на разузнавателна информация със службите на съюзнически, приятелски и неутрални държави. През 1943 г. с военноразузнавателната служба на Унгария е съгласуван механизъм за поддържане на контакти и обмен на информация чрез българския военен аташе в Истанбул, като са регламентирани нейният вид, способи и количество. Установени са тесни контакти и с военните разузнавания на Италия и Австрия.

Особено активно е сътрудничеството с германската военноразузнавателна служба, което се базира на рязко нарасналото геостратегическо значение на България, от чиято територия се разкриват добри възможности за водене на разузнаване срещу Турция и Близкия изток. Затова в периода 1936 – 1940 г. германското военно разузнаване развръща свои поделения (пунктове и постове) в близост до границата с Турция – в Харманли, Ивайловград, Симеоновград, Елхово и Малко Търново.

Сътрудничеството между двете военноразузнавателни служби, което датира от годините на Първата световна война, се базира на няколко основни принципа, свързани със зачитане на тяхната автономност при извършването на разузнавателна дейност и провеждането на съвместни операции, което става след изричното одобрение на техните ръководители. Обменът на информация между ръководителите на двете разузнавателни структури се извършва директно, без да се ангажират други лица като посредници.

Абверът използва за проникване и легендиране на своята дейност в Царство България пенсионирани прогермански настроени офицери и генерали от Българската армия, като с тяхна помощ през 1937 г. е основана Националната кооперативна банка, която е едно от прикритията за германското разузнаване в нашата страна. Запасните генерал Иван Тантилов и полковник Симеон Бурев активно участват в изпълнението на разузнавателни задачи – основно по СССР – в интерес на Абвера, включително и вербовъчни. Те обаче съгласуват част от своите действия с органите на Разузнавателния отдел и изпълняват негови задачи.

Полковник Симеон Бурев е резидент на германското разузнаване до 1940 г., когато в България пристига майор Ото Вагнер, известен повече като доктор Ото Делиус. Той е началник на служба "Чужбина" на Абвера, която с помощта на германските военни аташета и обработката на чуждестранната преса и литература добива разузнавателна информация и осигурява в разузнавателно отношение операциите на военния флот. Резидентурата на Абвера се е намирала на бул. "Патриарх Евтимий" 57. За много кратко време доктор Делиус, при тясно координиране на своите действия с Разузнавателния отдел, успява да създаде разузнавателни пунктове в повече от 15 български града, включително и в окупираните от българската армия територии на Гърция, Македония и Сърбия. Една от най-активно работещите през този период разузнавателни структури на Абвера е тази в град Харманли, ръководена от майор Хуберт. Той е човекът, който успява да проникне под прикритието на чиновник в югославския Генерален щаб малко преди нападението над Югославия и да открадне важни военни документи. В края на 1940 г. радиослужбата на Абвера разполага свои постове в градовете София, Пловдив, Варна, Шумен и Бургас, под прикритието на метеорологични станции, в които работят около 60 германски военнослужещи.

След присъединяването на България към Тристранния пакт през 1941 г. сътрудничеството между двете разузнавателни служби се активизира значително. От българската военноразузнавателна служба най-често се иска предоставяне на дезинформация от сферата на отбраната и сигурността на нашата страна, с която да бъдат заблудени противниковите служби. В изпълнение на тази задача в началото на 1943 г. на турското разузнаване системно е "подхвърляна" дезинформация за бреговата отбрана по българското Черноморско крайбрежие, противовъздушната отбрана на страната, пътната мрежа, възможностите на военните фабрики в Казанлък и Сопот, дислокацията на българските войски по границата с Турция, в Македония и Сърбия. Английското разузнаване е заблуждавано относно вероятните действия на българската армия при евентуален съюзнически десант в района на Източното Средиземноморие, железопътната и пътната мрежа на българска територия, местоположението на складовете с гориво и боеприпаси, структурата и дислокацията на ПВО, състоянието на ВВС, икономическата обстановка в държавата и настроенията сред българското общество по отношение военните успехи на немската армия.

Един от основните успехи на резидентурата на Абвера и лично на доктор Делиус е пълният разгром на мрежата на английското разузнаване в България и опитите му да саботира производството и доставките на румънски петрол за Германия. Нашата страна е използвана през този период и за провеждане на операции срещу СССР и някои държави от Близкия изток и на Балканите.

Военните ни аташета в Лондон – полковник Пеню Василев и в Истанбул – полковник Димитър Желязков са въвлечени в провеждането на широкомащабни операции по дезинформиране на английското и американското разузнавания по отношение на това дали Царство България ще се включи във Втората световна война или ще запази неутралитет.

През м. март 1940 г. един от най-високопоставените служители на Ми 6 генерал Уили Ван Катсъм прави опити да вербува полковник Пеню Василев, който започва да му "подава" дезинформация. Английската страна се интересува основно от развитието на вътрешнополитическата обстановка в Царство България, намеренията на правителството в областта на външната политика, особено за Гърция. От англичаните полковник Пеню Василев успява да научи за опасенията на Турция от възможно нападение от страна на СССР и Германия, след което страната да бъде разделена между тези две велики сили (тази информацията е потвърдена по-късно и от полковник Димитър Желязков). Сред най-ценните сведения, които полковник Пеню Василев добива, е и че "турската политика няма да претърпи промяна по отношение на България, въпреки натиска на Англия".

Полковник Димитър Желязков е военен аташе в Турция (1940-1944 г.) Една от задачите му е да "следи внимателно и непрекъсната англо-американската военна и политическа дейност в Близкия и Среден Изток и Средиземноморието". На базата да добитата от него информация ръководството на РО прави извод, че след края на войната "Англия ще държи България да бъде осакатена териториално и икономически, до възможния минимум, за сметка на Гърция и после на Югославия, която смята за своя зона на влияние". На 24.02.1942 г. полковник Димитър Желязков докладва за предстоящо инфилтриране в нашата страна на агенти на Ми 6 и диверсанти, обучени в Съветския съюз, които малко по късно са заловени.

Военните разузнавачи предупреждават още в началото на м. ноември 1943 г. правителството и Двореца за предстоящите масови бомбардировки от съюзническата авиация, информация на която отново не е обърнато необходимото внимание. Сред успехите на българското военно разузнаване през този период е и установяване с пълни подробности на стратегията, състава и методите на работа на британското разузнаване на Балканите и разкриването на агенти, използващи различни прикрития.

Под пълен контрол на РО-1 е поставен изграденият в Цариград комитет за "Революционно движение в България", с което на практика са "неутрализирани неговите акции за дестабилизиране на съществуващия в Царството ред".

Територията на България се използва и за организиране на диверсионни операции от страна на Вермахта. През 1941 г. полковник Ото Скорцени използва летище Божурище при организиране на неуспелия атентат срещу Чърчъл, Сталин и Рузвелт по време на тяхната среща в Техеран. По време на своето пребиваване той се среща с началниците на военното разузнаване и на полицията. През 1944 г. от тук е организирана и операция "Ход на коня", целяща обезглавяването на антифашисткото партизанско движение на Балканите и за ликвидирането на Йосип Броз Тито, който по това време е в босненския град Дървар. Единствено навременното предупреждение от страна на съветското разузнаване спасява лидера на Югославската комунистическа партия, който буквално в последния момент, преди десантирането на немските командоси, е спасен и изведен от района с руски транспортен самолет.

Характерно за този период от развитието на БВР е пълното възстановяване, организационното му изграждане и превръщането му в добре работеща структура, покриваща широк спектър от задачи, свързани не само с добиване на информация за въоръжените сили на противника чрез агентура и радиоразузнаване, но и като механизъм за противодействие на заплахи от вътрешен характер, имащи чисто контраразузнавателен характер. Това е използвано и от цар Борис ІІІ, който много умело манипулира възможностите на Разузнавателния отдел, за да бъде информиран по въпроси, касаещи развитието на международната обстановка, но и за решаването на някои вътрешнополитически проблеми, включително и организиране на военния преврат на 19 май 1934 г. от Политически кръг "Звено" и Военната лига. За това красноречиво говори и фактът, че един от началниците на Разузнавателния отдел – генерал-майор Йордан Пеев, е флигел-адютант в свитата на царя през 1934 година.

През този период БВР е силно обвързано с Абвера, което е детерминирано от съюзническите ангажименти на нашата страна. Документите, свързани с това сътрудничество са отнети след 1944 г. от представители на Съветското разузнаване и все още не са върнати. Поради това е много трудно да бъдат направени конкретни изводи за пълния обем и характера на сътрудничеството между военноразузнавателните служби на България и Германия. Макар и косвено, може да се предполага, че то е било успешно и взаимноизгодно, и вероятно е гарантирало успешното присъединяване на Македония и Беломорска Тракия към България.

Непосредствено след 9 септември 1944 г. военното разузнаване не претърпява съществени структурни промени. Насоките на неговата дейност и характерът на задачите, които му се поставят обаче, съществено се изменят. На първо време приоритет е участието на Българската армия в заключителния етап на Втората световна война. Активизира се изграждането на действаща агентурна мрежа и се работи за подобряване подготовката на личния състав. В хода на войната и през първите следвоенни години усилията са съсредоточени върху укрепването на оперативно-тактическото разузнаване. Към Разузнавателния отдел на Щаба на войската е придаден разузнавателен авиационен полк в състав от три ескадрили, въоръжени със самолети "Фоке Вулф-189" и "Фазан" (КБ-11) за визуално разузнаване, както и пет самолета "Дорниер" за аерофотографиране. В негово подчинение е и парашутен батальон.

Българското военно разузнаване през Студената война и до наши дни Периодът на Студената война и силната конфронтация между великите сили оказва негативно влияние върху обстановката на Балканския полуостров, което повишава ролята на военното разузнаване.

През 1947 г. от състава на военното разузнаване са изведени структурите, изпълняващи контраразузнавателни функции, които стават основа на новосъздаденото Военно контраразузнаване. Разузнавателният отдел към Щаба на войската е реорганизиран в Разузнавателен отдел на Генералния щаб (РО-ГЩ), чиито задачи са сведени до водене само на външно разузнаване. Дейността му се съсредоточава върху добиване на информация за нуждите на отбраната. Организационно е изградено от две отделения – агентурно и информационно. Информационното отделение ръководи апарата на военните аташета и радиоразузнаването, анализира постъпващите сведения и изготвя информационни документи.

Създаването на НАТО и Варшавския договор поставя българското военно разузнаване пред нови предизвикателства. То укрепва организационно, по-активно използва традиционните и възприема нови способи и методи на работа, като важно място в дейността му заема нелегалното разузнаване. През март 1950 г. РО-ГЩ е реорганизиран като Разузнавателно управление на Генералния щаб (РУ-ГЩ). Неговата главна задача е да осигурява държавното ръководство и Министерството на народната отбрана с информация, необходима за осъществяване на отбранителната политика на страната, изграждане и подготовката на въоръжените сили. Организационната структура на РУ-ГЩ включва:

– Отдел "Информация" с четири направления – "Турция", "Гърция", "Югославия" и "Западна Европа", които събират, обработват и анализират постъпилите от различни източници разузнавателни данни;

– Отдел "Войсково разузнаване", отговарящ за планирането, контрола и подготовката на разузнавателните части и поделения от въоръжените сили;

– Отдел "Стратегическо агентурно разузнаване" (САР) с четири направления – "Турция", "Гърция", "Югославия" и "Западна Европа", чиито задачи са свързани с ръководството на нелегалните резидентури, на резидентурите под прикритие и на отделните агентурни източници за добиване и доставяне на стратегическа разузнавателна информация;

– Отдел "Оперативно агентурно разузнаване" (ОАР), който се състои от седем оперативно-разузнавателни пункта, разположени в Звездец (за разузнаване на Турция), в Харманли, Кърджали и Сандански (за разузнаване на Гърция), във Видин, София и Дупница (за разузнаване на Югославия).

Основното предназначение на отдел ОАР е да доставя разузнавателна информация за подготовката на въоръжените сили на трите балкански държави за действие срещу нашата страна и да осигурява войските с информация, необходима за тяхната подготовка за водене на бойни действия при отбранителни и настъпателни операции;

– Отдел "Оперативна техника";

– отделения "Кадри", "Шифър", "Дешифър", "Военни аташета" и "Финанси".

Непосредствено подчинени на РУ-ГЩ са: Радиоразузнавтелен батальон (Ихтиман), Парашутно-разузнавателен батальон (Плевен), Народно военно училище за военни преводачи "Баба Тонка" (София) и Свързочен възел (София, кв. "Лозенец").

От 1944 до 1948 г. началник на РУ-ГЩ е генерал-майор Петър Вранчев, а от 1948 до 1951 г. – генерал-майор Здравко Георгиев. От края на месец януари 1952 г. до 1962 год. Управлението се ръководи от генерал-майор Илия Кръстев, а от 1962 до 1967 г. – от генерал-лейтенант Петър Стоянов.

Средата на 50-те години на миналия век е тежък, изпълнен с рискове и драматизъм период от дейността на военното разузнаване. То дава свидни жертви – загиват и изчезват при неизяснени обстоятелства 18 души, между които има оперативни работници и агенти. Известни са имената на подполковник Иван Галчев, майор Тодор Божиков, капитан Петър Петков, капитан Иван Дянков, старши-лейтенант Цанко Пенчев, лейтенант Илия Божиков, старшина Янко Янков, Марко Джунов, Петър Венков, Стефан Златев, Вангел Ингрев и Михаил Михайлов. Десетки са лежалите в затворите в Турция, Гърция и Югославия. За добиване на разузнавателна информация относно въоръжените сили, като основен способ за прехвърляне на агенти, разузнавачи и разузнавателни групи на територията на Турция, Гърция и Югославия се използва "зелена граница". Един от офицерите Илия Динев – Странджата, в периода 1950-1955 г., преминава по този способ границата близо 20 пъти.

Военното разузнаване през тези години не е подминато и от политическите чистки, извършвани от тогавашния режим с активното участие на Държавна сигурност (ДС). Първоначално, на 03.09.1948 г., е отстранен от длъжност и арестуван генерал-майор Петър Вранчев. След това той е изключен от БКП и уволнен от армията. Прекарва в ареста 341 дни. Репресирани са всички негови родини и близки. Генерал Петър Вранчев е обявен, както за агент на ЦРУ, свързан с т.нар. "агентура Х11", така и "за престъпник, шпионин, враг на народа и заговорник". Счита се, че една от причините за неговия арест е, че генерал Петър Вранчев е отказал да даде на Комитета за държавна сигурност (КДС) близо 8000 досиета на офицери, работили в структурите за разузнаване и контраразузнаване на българското военно разузнаване от неговото създаване. През 1949-1951 г. са арестувани, разследвани и репресирани като "Титови агенти" или като свързани с Трайчо Костов бившите началници на РО-1 и РО-2 полковниците Александър Починков и Стоян Заимов.

В началото на 1951 г. е арестуван и осъден за "противодържавна дейност и шпионаж в полза на Югославия" генерал-майор Здравко Георгиев, а малко по-късно същата година и началникът на оперативно-разузнавателен пункт-София – подполковник Крум Миланов. Това служи като повод в структурите на РУ-ГЩ да бъдат назначени оперативни работници от ДС, които създават във военното разузнаване атмосфера на интригантство и несигурност, предизвикват недоволство сред личния състав на Управлението от тяхното присъствие. В работата на службата са наложени и известни ограничения, свързани най-вече с използването на прикрития за решаване на разузнавателни задачи.

Изключително нагла, арогантна и контрапродуктивна по отношение дейността на РУ-ГЩ и личния му състав, е дейността на КДС и на неговия председател Ангел Солаков. Умишлено се създават пречки и проблеми при приемането на нормативни документи, касаещи дейността на РУ-ГЩ, назначаването на оперативни работници в различни прикрития, изпращането им на задгранична работа, включително с търсенето на компромати за тях, техните семейства, близки и др., включително и "кадруване" в българското военно разузнаване. Ангел Солаков прави опити да постави под контрола на КДС целия оперативно-разузнавателен процес, включително и "вербовъчната работа и оперативните контакти на РУ-ГЩ с чужди граждани". Самодоволно заявява: "... всеки контакт на оперативен работник от РУМНО с чужди граждани се поставя под наш контрол".

За съжаление и понастоящем българското военно разузнаване "бере плодовете" от деструктивна дейност на органите на ДС сред личния му състав. Комисията за разкриване на документи и за обявяване на принадлежността на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия продължава да публикува имена на военни разузнавачи, вербувани от органите на Военното контраразузнаване (Трето Главно управление на Държавна сигурност). Много от тях са заемали и ръководни длъжности в РУ-ГЩ, вероятно дискредитирайки с доносите си свои колеги, за да направят "бляскава" кариера на техен гръб. Като агенти от Комисията за досиетата до сега са обявени - "Иванов", "Скаленски", "Николаев", "Горанов", "Ненчо", "Чавдар", "Ризов", "Станимир".

Развитието на международната обстановка в края на 50-те и началото 60-те години, особено след подписването на Женевското споразумение за мирно уреждане на Корейския въпрос и за възстановяване на мира в Индокитай, налагат сериозни промени в организацията и дейността на военното разузнаване. На мястото на отдел "Стратегическо разузнаване" се създават три агентурни отдела. На РУ-ГЩ се възлага ръководството на разузнавателната дейност на отрядите на Гранични войски.

Към Управлението е сформиран специален радиоразузнавателен полк, а към трите армии – отделни разузнавателни батальони. Развръщат се разузнавателни структури и към първоешелонните съединения, а към щаба на Военноморския флот е сформиран отряд за радиотехническо разузнаване. В началото на 1960 г. голямо внимание започва да се отделя на развитието на нелегално разузнаване, както и на внедряването на нелегални разузнавачи и на агенти-нелегали в структури на територията на разузнаваните държави.

През 70-те години чувствително се разширява дейността на стратегическото и оперативно-тактическото разузнаване. Подобрява се агентурната работа – изграждат се ценни агентурни категории със способности за добиване на стратегическа информация. Управлението осъществява успешни разузнавателни операции зад граница. През този период седемте оперативно-разузнавателните пункта са обединени в два – "Турция" (ОРП-Т) и "Гърция" (ОРП-Г), които преминават организационно към съответните оперативни отдели, разузнаващи двете балкански държави. Така се постига максимално добра съгласуваност при изпълнение на агентурни задачи и провеждане на операции между структурите на стратегическото и оперативното агентурно разузнаване.

Зоната за оперативна отговорност на РУ-ГЩ през този период покрива изцяло Южноевропейския театър на военните действия, като обхваща териториите на Турция, Гърция, Близкия изток, Източното Средиземноморие и средиземноморските проливи и пристанища, като задачите са тясно обвързани с мащабите на фронтовите настъпателни операции.

За обучението на оперативния състав през 1972 г. към РУ-ГЩ е разкрита Школа за подготовка на кадри, която по-късно получава статут на факултет (филиал) на Военна академия "Г. С. Раковски".

В състава на отрядите за радио и радиотехническо разузнаване са включени органите за разузнаване в УКВ-диапазон. На тяхната база през 1973 г. се сформира бригадата ОСНАЗ, подчинена на РУ-ГЩ. За-почва работа по организиране разузнаването и на някои спътникови линии за свръзка.

Под ръководството на Управлението се развиват специализираните разузнавателни войскови части и подразделения. През периода 1964 – 1975 г. в негово подчинение са парашутно-разузнавателен батальон и две парашутно-разузнавателни бази, специализирани за водене на разузнаване и диверсионно-разузнавателна дейност основно по Турция и Гърция (дислоцирани съответно в Мусачево и Пловдив). През 1976 г. двете бази са обединени в 68-и парашутно-разузнавателен полк, в състав от два батальона, специализирани за водене на диверсионно-разузнавателна дейност на територията на Турция и Гърция, един диверсионен отряд с два взвода, учебен батальон за подготовка на новобранци, свързочен батальон и логистични структури.

През 80-те години на ХХ век РУ-ГЩ е вече добре изградена структура с нормативно уреден статут. В него е съсредоточен значителен интелектуален потенциал. Разполага със задгранични органи в повече от 35 държави. Началник на РУ-ГЩ от 1967 до 1991 г. е генерал-полковник Васил Зикулов.

През този период на РУ-ГЩ оказва близка помощ и екип от съветски "съветници", които координират неговата дейност с ГРУ и в известна степен контролират част от работата на военното разузнаване.

Когато се разглежда този период от развитието и работата на БВР, считам, че е задължително да бъдат споменати и анализирани два факта. Първият е свързан с грешките, които са допуснати след края на Втората световна война и касаещи освобождаването на офицерите, служили в Разузнавателния отдел и пълното скъсване с агентурата, която военното разузнаване е имало зад граница. Болшинството от офицерите са съдени от Народния съд и лежат в затвори или лагери. Част от тях получават смъртни присъди, които са изпълнени, а други успяват да емигрират в чужбина. Полковник Димитър Желязков, работил успешно в Турция е уволнен от военното разузнаване, ненавършил и 50 години, Друг офицер от РО-1 полковник Кирил Киселечки е екзекутиран заедно с генералите Ничо Георгиев и Кирил Попбожилов. Много малка част от военните разузнавачи са въвлечени в обучението на нови и неподготвени кадри, но това не е достатъчно, за да бъде запазена приемствеността и опитът в такава деликатна сфера. Поради тесни партийни и идеологически съображения, и вероятно под натиска на съветското разузнаване, е изоставена ценна агентура, работеща основно на патриотичен мотив и доставяла информация, на базата на която Българската армия е планирала своите операции и е постигнала славни победи на бойното поле.

Интересна е съдбата на полковник Стефан Недев, ръководил РО през 1943-1944 г. По време на работата му като военен аташе в Букурещ е направен опит той да бъде вербуван от съветското военно разузнаване, като му е предлагано да "получи висше офицерско звание в Червената армия". Полковник Стефан Недев отказва. Веднага след окупирането на Царство България от съветските войски през м. септември 1944 г. той е арестуван от органите на СМЕРШ (Смерть шпионом) и месеци наред е разпитван за агентурата на германското, турското, английското и американско разузнаване на Балканите. Предаден е на Народния съд едва 13.03.1945 г. По искане на СМЕРШ смъртната му присъда е заменена с 15 години затвор. На 03.12.1969 г. Ангел Солаков иска от Юрий Андропов - председател на КГБ, подробна справка за полковник Стефан Недев. От справката става ясно, че "показанията на Недев са имали определен оперативен интерес за съветските разузнавателни органи при Съюзническата контролна комисия".

Другият факт касае дейността на изцяло реформираното БВР по време на Студената война, което работи в условията на тежко идеологическо противопоставяне, икономическо и военно напрежение между двата блока. Липсата на високообразовани и подготвени кадри през 50-те и 60-те години на миналия век, с оперативен опит, езикови умения, познания за противника на тактическо, оперативно и стратегическо ниво, поставят на сериозно изпитание оперативния състав. Въпреки посочените трудности и дадените жертви, военните разузнавачи успяват да преодолеят дефицитите и да изнесат цялата тежест на Студената война. Приоритетните задачи на РУ-ГЩ през този период са свързани с добиване на информация за ядрените потенциали на вероятните противници и недопускане на изненадващ първи ядрен удар срещу страните от Варшавския договор. Направени са сериозни крачки в изграждането на надеждна агентурна мрежа на територията на Турция, Гърция, Югославия и на някои държави от Близкия изток, част от която дълги години работи ефективно.

Демократичните промени в България през 1989 г. заварват РУ-ГЩ с натрупан богат опит в оперативната работа и в състояние да предоставя на държавното и военно ръководство и войските необходимата информация, която да разкрива своевременно евентуално възникване на потенциална заплаха за националната сигурност. Ползва се с авторитет пред Министерството на отбраната, държавните институции, личния състав на Българската армия и обществеността.

Развитието на българското военно разузнаване след 1989 г. е свързано основно с изграждането на нова и съвременна структура, адекватна на променената среда на сигурност и гарантираща равностойно участие в разузнавателната общност на НАТО и ЕС. Реформите не винаги протичат гладко и лесно, тъй като се провеждат в трудните условия на преход, включително и при финансови ограничения. През периода 1991 –1992 г. са съкратени над 300 оперативни работници и са закрити задгранични органи в някои кризисни региони, за възстановяването на които на по-късен етап се влагат много усилия и средства.

Важен момент от реформирането на военното разузнаване е преминаването му от подчинение на началника на ГЩ, към министъра на отбраната. Този акт е съобразен с промените в държавната политика в областта на отбраната, тенденциите в развитието на разузнавателните служби през ХХІ век и перспективите за пълноправно членство на България в НАТО и ЕС.

През 1999 г. на основата на РУ-ГЩ се създава Главна дирекция "Военна информация" в Министерството на отбраната. В Генералния щаб е сформирано Разузнавателно управление (J2), което осъществява методическото ръководство на разузнавателните поделения и органи на Българската армия. През този период се сменят трима началници – гене-рал-майор Любен Добрев (1991), генерал-майор Чавдар Червенков (1991 – 1993) и генерал-майор Любомир Гечев (1993 – 1994).

С постановление на Министерския съвет № 237 от 21.12.1999 г. Главна дирекция "Военна информация" от 1 януари 2000 г. се трансформира в Служба "Военна информация" (СВИ) с функции добиване, анализиране, съхранение и предоставяне на държавното ръководство на информация от военнополитически, военнотехнически и военнонаучен характер. Правителството утвърждава Правилник за дейността на Службата. Началник на СВИ от 1994 до 2002 г. е генерал-лейтенант Ангел Кацаров.

Стратегическото военно разузнаване навлиза в ХХІ век с нова организационна структура, функции и задачи, произтичащи от промените в глобалната среда на сигурност и от стратегическите интереси на страната, свързани с интегрирането ѝ в НАТО и ЕС. В този контекст приоритет придобиват задачите за: информационно осигуряване на политико-военното ръководство на страната по въпросите на националната сигурност; борбата срещу международния тероризъм и другите асиметрични рискове и заплахи; ускорено интегриране в разузнавателните структури на НАТО и ЕС; осигуряване на информация в интерес на реформата в Българската армия, подготовката и участието ѝ в многонационални операции; ефективно взаимодействие с разузнавателните служби на страните членки и с разузнавателната общност на двата съюза; разширяване на спектъра от източници за добиване на информация; задълбочаване на аналитико-прогностичната дейност; активизиране на военнодипломатическата работа; усъвършенстване на подготовката на кадрите; въвеждане на модерни информационни технологии и системи за осигуряване на разузнавателния процес и др. През този период, след атентата срещу българския военен контингент в гр. Кербала, Ирак, в СВИ е създадена структура за противодействие на терористичната опасност. За първи път в новата история на БВР оперативни работници от Службата започват работа на терен в кризисни райони, с изключително висока степен на риск, като - Ирак, Косово, Босна и Херцеговина и Афганистан, осигурявайки разузнавателна информация в интерес на българските военнослужещи и коалиционните сили. Началник на СВИ от 2002 до 2010 г. е генерал-майор Пламен Студенков, който е сменен от о.р. полковник Веселин Иванов (2010 – 2015 г.).

Важен момент в бъдещото развитие на СВИ и утвърждаването ѝ понастоящем като основна специална служба в системата за национална сигурност на Република България е приетият на 5 ноември 2015 г. Закон за военното разузнаване, с който за първи път в историята на нашата държава и армия се уреждат организацията, дейностите, задачите и функционирането на военното разузнаване, както и статутът на неговите служители. Съгласно текстовете на този закон военното разузнаване обединява дейността на всички разузнавателни структури и формирования във въоръжените сили на Република България и се води с цел добиване, обработване и предоставяне на разузнавателна информация в интерес на отбраната на страната и на националната ни сигурност. Военното разузнаване се осъществява от СВИ и от разузнавателните структури в органите за управление и разузнавателни военни формирования от Българската армия. Изрично е подчертано, че СВИ участва в дейността на разузнавателните общности на организацията на НАТО и на ЕС, осъществява обмен на разузнавателна информация и разузнавателна поддръжка в съюзни и коалиционни операции. Важен момент е даването на законова рамка при използването на чувствителни и специфични форми, методи и средства в оперативната работа, включително и при привличане за сътрудничество на български граждани или граждани на други държави с тяхното доброволно съгласие за изпълнение на разузнавателни задачи, осигуряването на мерки за защита и закрила на лицата, които работят или са работили, сътрудничат или са сътрудничили на военното разузнаване, създаването и използването на собствени прикрития на служители от СВИ във ведомства, организации, търговски дружества и други юридически лица, използването на документи за чужда самоличност и други официални документи, необходими за прикритие на служители, които изпълняват оперативно-разузнавателна дейност, разработката и производството на специална техника, спомагателни средства и документи за осигуряване на оперативната си дейност, развръщането и използването на органи за електронно разузнаване за добиване на информация в интерес на националната сигурност от външни електронни системи и средства, развиването на способности за добиване разузнавателна информация, самостоятелно или съвместно със структури на НАТО, ЕС и партньорски служби, чрез използване на космически, авиационни, морски или земни системи за получаване на изображения и др.

Началник на СВИ за кратък период от седем месеца през 2015 г. е господин Йордан Бакалов, който е сменен от бригаден генерал Светослав Даскалов (2015 – 2018 г.). От 2018 до 2019 г. директор е бригаден генерал Пламен Ангелов.

На 22 юли 2020 г. XLIV Народно събрание на Република България приема Закон за изменение и допълнение на Закона за военното разузнаване, който прецизира неговите функции и задачи, и променя наименованието на Служба "Военно разузнаване" (СВР). От 12.07.2021 г. директор на СВР е бригаден генерал Венелин Венев.

Историята на БВР е изпълнена с героизъм, натрупан опит и слава, настоящето е пълно с предизвикателства, свързани с динамично изменящата се среда за сигурност в регионален и световен мащаб. Съчетанието между традиции, опит, знания и интелект от оперативния състав на военното разузнаване дава основание да бъде направен извода, че то ще успее успешно да адаптира неговата дейност към непрекъснато променящите се заплахи на този век.